islan.dir.bg

Начало
Календар
Български родове
Славянски родове
Български календар
Славянски календар
Тракийски календар
Български владетели I
Български владетели II
Български владетели III
Др. бълг. влад-ли I
Др. бълг. влад-ли II
Дулоиди
Др. бълг. родове 1
Др. бълг. родове 2
Др. бълг. родове 3
Др. бълг. родове 4
Др. бълг. родове 5
Адреси
Каталог
Помощна
Картички

БЛОГ АРХИВ
«« октомври 2017 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30 31          



Начало
Първи глог
Товa е моето начало в Глог. Добре дошли нa всички! ...
09 Април 09, 16:01   Коментари (1)
1. valyo
0-.-1.09
14: 1
Поздравления за хубавия и интересен сайт! Аз само ще добавя някои неща, които не са за пренебрегване. Първото, с което ще започна е името Лабуц. Неговото име е почти същото като на българския дук Лаборц от ср. на IX в., който управлявал дн. Закарпатска Украйна, но първи станал жертва на маджарско нападение в областта на дн. словашки град Земплин при р. Свиржава, сегашната Лаборец. Според унгарския езиковед J. Melich [1921, 1; ~*~1923, 69] името е прабългарско и има за основа праб. *алп-барс “хероят пантер”, т.е. “източноазиатски лъв”, както превежда и пояснява проф. П. Коледаров [1979, 18], а след него тази етимология я приема и редакторът на последните латински извори (ЛтИзв-5.1), но е възможно да произхожда и от общотюркския изобщо и прабългарския в частност апл *алабарс “вид пантера”, букв. “пъстър барс”. Днес Лаборц се среща като унгарска фамилия. Предложени са и други етимологични решения:
а). Лаборц – нападащ, от осетинското иронско læbuыыrn, дигорско læburun – нападам, производно на древноиранското fra-bur – нападение, bar – бързо движение. Съответно в иронски læburæg, дигорски læbоræg – нападател. (ВА-С-2,стр.16-17)
б). Лаборц – дар, респ. дараяващ, щедър. Друга възможност е да свържем името с осетинските Лавер, Лавре и чувашките Лавраç, Лаврук, Лавруш, Левер, Леврен. Вероятна връзка с осетинското lævаr – дар, подарък. (ДРС),(ИРС)
Лабас беше и прабългарското име на цар Симеон.
Ето защо, тук напълно основателно е да се допусне за този тип по-разширени, сложносъставни имена, че те пък водят своето начало и имат за основа бълг. *алабарс с по-късно изпадане на втората или първата гласна до *албарс или *лабарс > лабас, където първата съставка безспорно е тъждествена на алт. диал. ала “пъстър, с големи петна; ивичест; пъстър”.
Имената Хрелбуд, Драговул, Стоимир, Мартин, Рамон и Андон също са от български произход.
Хрелбуд - тук първата част от името хрел (ахалц. grel) е от старобългарски произход и означава стремителен, бърз. Втората част от името -буд също е старобългарска и означава будя. Да не забравяме, че кан Булюмар от рода Дуло е бил наричан още Баламбер, Баламир и Будимир; [19] Агелеуов, Г. Е. Космический цикл древних тюрков (реконструкция). І. Буд-тенгри; ІІ. Йол-тенгри. - В: Интеграция археологических и этнографических исследований. Омск, 1999, 217-220; 220-223.
Драговул - име от чисто прабългарски произход Дарга-булиас (Droggo-boëlas). В авестийския език, както и в много днешни памирски, дардски и индийски езици (хинди, бенгали), “дарга” означава “дълъг интервал от време” или “дължина, продължителност”. Всъщност българската дума “дълъг” е от същия корен, както и индо-иранската дума “дарга”. Името Драго, Дрого, Дронг, въпреки че звучи като славянско, производно на драг – скъп, има и осетински аналог Дрого и Дургул, както и чувашки Доронка. (ЧАЯ) Като етимология може да посочим кховарското drung – дълъг, аналогичното по значение, осетинско dærgъаd, dargъ, и аналогичното по значение, осетинско dærgъаd, dargъ, голям, пущунското drana, drund – тежък, или за формата Дранг, както предлага П.Голийски, от иранското drang – силно държащ. Индоиранският корен е *d(h)aragh, авестийски drag, drang, партянски draxs, согдийски drγt (dragta), хотаносакски drajta, средноперсийски dranj, вахански δыr, шугнански δеr, искашимски δir – държа, ограничавам, съот. персийската титла kanarang, засвидетелствана и при кушаните в Сурхкоталския надпис, прозилиза от израза kanār-drang – държащ покрайнината, границата, управител на гранична област. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.454-456),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.167) Виж също немското drang – стремеж, порив, устрем, напор, скандинавското drеngr – войн, дружинник.
Стоимир - старобългарско лично име, в книгата от която е преписвана голяма част от информацията („Средновековната история на България”, Ал. Найденов, 1973) правилно е записано Stoimer de Loboš. Стоимер (X-ти век) е старобългарска форма на Стоимир, означава “да стои”, “да живее дълго, да бъде пълнолетен”. Съгласно Именника на Йордан Заимов [1], регистрираните български именни форми, завършващи на "–мир", се предхождат от подобни именни форми, завършващи на "–мер". В повечето случаи обаче, този начин на етимологизиране е несполучлив. В действителност, още няколко старобългарски имена (Даргамер, Акамер и самото Безмер) могат да намерят задоволителна семантика на основата "-мир" = Митра. В тази връзка трябва да се изтъкне, че иранският теоним Митра (Mirhra, Mehr, на санскрит Mitra) означава "мир, покой". Тази дума е донесена от сарматите при тяхната миграция към Северното Причерноморие (III - век пр. н. е. – II -век) и в последствие се възприема от източните славяни със същия й смисъл. Осетниското Mihr – Митра е преминало в -мер и под славянско въздействие в -мир. Ако "–мир" бъде преведено като „покой, мир”, тогава името Стоимир ще означава “да настане, да настъпи или да стои мир, да бъде постоянен мир”. Най-вероятно обаче, при прабългарите наставката "-мер" има протоиндоевропейски произход и означава "човек, мъж".
Мартин - старобългарско лично име. Често използваното в западните страни име, свързвано с бог Марс у българите е имало и друго значение. Тук вече може да посочим етмологията на В.Стоянов във връзка с персийското mārdān – войн, храбрец, производно на mārd – човек, мъж, смъртен. (ВС-КПАБ,стр.266) В пехлеви mart - мъж, martanak – мъжествен, храбър, ягнобски mard – човек, смъртен, mardak - човек, mardina - мъжествен. В кюрдски mērd, mērdai – щедър, благороден, mērdanē – благородство, великодушие. (ИО-КРС,стр.240) Още повече че е известно древноперсийското име Мардоний (Μαρδονιοσ). При чувашите се срещат мъжките имена Марта, Мăртти, Мартукай, а при осетинците Мартъи и фамилното име Мардантæ - Мардановы, Марданашвили. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ). Едни от главните прабългарски богове (алпи) са се наричали Мар /Утен, Ур, Май/ (Нар, “Светлина”, срвн. инд. Нара, Нараяна - ВиÑ?ну с неизв. етимология) и Мардукан. Светослав е живял още при избухването на войната между Андроник III и II, през април 1321 г., изпратил на помощ на младия Андроник при Одрин Мартин с 300 конници в ризници, помощта му била подозрителна, защото скоро ги оттеглил. Кантакузин. Дали този Мартин има общо с каталанина Мартин аз не се наемам да коментирам.
Рамон - по принцип е считано за испанско име. Именно обаче през XVI-XVIII в. е доста често използвано и в България - Рама, Рамо, Рамир, Рамен, Рамчо, Рамко, Рамон – са все български имена от този период. И до сега има фамилии Рамов и Рамонов. Произлиза от прабългарската дума рамо. Виж рамòн ’раст. лайка, Matricaria chamomilla’ (Гевгели), рамон ’раст. бяла рада Anthemis arvensis’ (Врабча, Трънско), ръмòн ’раст. лайка, Matricaria chamomilla’ (Енидже, обл. Тиквеш), ’едро червеникаво грозде’ (Габаре, Белослатинско), ръман ’раст. лайка, Matricaria chamomilla’ (Леринско), рмòнче ’раст. камилка Anthemis novilis’ (обл. Тиквеш), рьмонь ’раст. бяла рада Anthemis’ (обл. Тиквеш). Осетинските фамилии Рæмонатæ, Рæмонтæ (руски вариант на изписване Рамоновы). Някакъв Рамон Санчес от същия век е споменат в книгата Partidos y padrones del obispado de Michoacán, 1680-1685.
Дори самият град Барселона вероятно е основан (кръстен) от хонското племе барсили.
Андон – българско име, Андо – форма използвана в 16 в., Андомир – бълг.име записано в турски данъчен регистър от 1576 г., като жител на с.Превала до гр.Враца./ЙЗ-БИ,стр.12),(ВС.КПАБ,стр.201). Смятат се за варианти на християнското име Антон. Традиционно на Антоновден (17.01) в България се почитат ковачите и ковашкия занаят, железарите и налбантите (подковачите на коне). В тох.(б) eñcuwo, iñcuwo, тох.(а) ancu, answe – желязо, стомана, изобщо метал, прототохарското *antu – метал. (DA-DT-b) В иранските езици, в ягнобски ohan, кюрдски hesin, пущунски a'hun, талишки osyn, персийски ahän, язгулемски еhên, рушански, хуфски ānin, сариколски ahan – желязо. (VS-ETD) В осетински æfsæn – желязо, ændon е стомана и се посочват от В.Абаев като сигурна тохаро-осетинска аналогия. Предполага далечна връзка с хетското and, hand – закалявам. Думата е заимствана в средновековния персийски. М.Поло посочва че в Персия наричали стоманата „andonik”. (БЛ-ККМ,стр.116-117) Думата се открива и при поволжките угрофини, вероятна волжкобългарска заемка, удмурски andan, коми jendon, jemtan - стомана. Също в чеченски ondun, ингушки onde – стоманен. (ВА-С-1,стр.157) Пример за наслагването на прабългароаланското Андон с християнското Антон в народната традиция. Пряко доказателство за това е откритото аланско име Ανδάνακος, (Анданакос) от Книпович, в надпис от Танаис (Боспорското царство). Фасмер го свързва с осетниското ændon, andon – стомана. При осетинците Андо е мъжко лично име. (ЗГ-ОФЛИ)
Друг е въпроса и дали севери = савири = себери = сабири = сибири = сувари = сапири, тук се водят големи спорове, но според мен те са едни и същи и правилно в случая е написано, че Еларда е от рода Себер. ...»


0.091